Лекарят е и занаятчия, и творец
четвъртък 14 август 2014

в.Всичко за семейството
14.8.2014г.


Братята Пламен и Бисер Петрови, наследили най-хуманната професия от баща си, са поверили здравето на своите дъщери в ръцете на съпругите си
Събужда се с мисълта за хемоглобина на Иван от пета болнична стая, трето легло. След работа разсеяно минава през магазина и се прибира у дома вместо със заръчаните от жена му картофи с куп излишни покупки. До полунощ по телефона звънят пациенти. Случва се да се събуди в малките часове да деня и да анализира избора си на терапевтичен метод. Този колаж от действителни случки описва обичайното всекидневие на д-р Пламен Петров, началник на Отделението по гастроентерология в МБАЛ "Софиямед", и на брат му - хирурга д-р Бисер Петров, който годишно извършва над 250 операции. "Когато си тръгваме от болницата, ние не си тръгваме от работа - обясняват и двамата пред "Всичко за семейството". - Съзнанието остава тук. Често си говорим по телефона за нашите общи пациенти - какви са изследванията им, резултатите от операциите. Дискутираме и анализираме отделните случаи, като всеки от нас представя гледната си точка на специалист в своята област. Заедно работим добре, защото отлично се познаваме. Най-важното е, че всичко това се отразява благотворно на пациента."
Пламен и Бисер растат сред лекари от най-ранна възраст. Не защото били болнави деца, а покрай колегите на баща им - проф. д-р Милан Петров, доктор на медицинските науки и бивш началник на Военномедицинска академия.В обкръжението на баща ни имаше високоинтелигентни хора, с които е удоволствие да общуваш - споделя Пламен Петров. - В детските ни години често се събирахме по няколко семейства и течеше голям купон." Всички семейни приятели и роднини ни казваха: "Ще станете доктори, ще станете доктори" и накрая наистина станахме доктори, допълва по-малкият със 7 години Бисер Петров. Не бих казал, че сме имали избор. Навремето отношенията в семейството бяха по-различни. Отсъствие нямах в училище. Спомням си - имам 38 градуса температура, а баща ми казва: "Пий едно аспиринче и отивай на училище". А сега като настинат, ги държим вкъщи с дни. Не им натрапваме мнението си, оставяме ги всичко сами да решават.
Доказателство на неговите последни думи е професионалният избор на Криси, средната от общо трите дъщери на д-р Пламен Петров. Наесен тя започва да следва медицина в Лайпциг с желанието да продължи семейната традиция, наследявайки професията на дядо си, татко си и чичо си. "Уважавам решението й, но й казах: Нали знаеш, че не е лесно?", споделя таткото. - Тя ми отговори: "Да-да, знам, че ученето е много сериозно и по теб съдя, че работата е тежка, но искам да стана лекар". Убедил съм се, че в нашата професия няма значение кой е баща ти. В нея има място само за доктора и пациента. Или си можеш работата, или - не. Никога не съм се притеснявал, че баща ми е проф. Петров, пък и не съм се сравнявал с него." Д-р Бисер Петров признава обаче, че е изпитвал респект от авторитета на баща си: "Стараех се да не го изложа. Чувствах се отговорен и пред моите преподаватели. В студентските години и в периода на специализация това ми даваше допълнителен импулс да уча повече. Като се явих на изпит за специалност, в комисията беше шефът ми в болницата. Мислех си, ако взема да се изложа, ще е голям срам и за мен, и за него." Братята лекари са благодарни, че са имали късмет да черпят знания от великолепни учители. За Бисер това е проф. д-р Пожарлиев, за Пламен - проф. д-р Мечков и доц. д-р Георгиев. "И тримата са известни български лекари - изключително интелигентни, благородни, фини - казва с дълбоко уважение специалистът по гастроентерология. - Те са ни учили как да работим, как да общуваме с пациентите. Не е достатъчно да бъдеш добър професионалист, необходимо е да показваш отношение към болния, към екипа, с който работиш. Защото медицината е и занаят - трябва да те учи някой, който го разбира, за да навлезеш в него и го овладееш по-лесно."
Първите стъпки в лекарската практика са трудни, а на моменти - стресиращи. Срещата със смъртта на пациенти, с тежко и неизлечимо болни дълбоко разтърсват начинаещите доктори. Постепенно братя Петрови свикват с неизбежното, със законите на живота. Чувстват се длъжни да направят максималното за всеки, но вече знаят, че невинаги могат да помогнат. И двамата не се оплакват от многото работа. Вярват, че тя ги развива и усъвършенства, което в крайна сметка е в полза на пациентите. "Лекарят трябва да притежава високо ниво на интелигентност - смята д-р Пламен Петров. - В нашата професия има творчески елемент, защото лечението на всеки болен минава през мисълта ти, през твоите знания и талант."
Двамата доктори не крият недоволството си от все още лошо работещата здравна система у нас. "Не е възможно навсякъде да се поддържа добро техническо оборудване и екип от висококвалифицирани специалисти - казва д-р Бисер Петров. - Защо тогава във всяка болница трябва да има хирург? Понякога той може да те инвалидизира, вместо да ти помогне. Например ако на две години веднъж извършва дадена операция, каквато аз правя два пъти седмично." В Белгия специалистите по гастроентерология са 128, а у нас - 400, влиза в темата д-р Пламен Петров, който има няколко специализации в чужбина. Той обяснява, че в Щатите и в европейските страни съществуват класации, които посочват в проценти колко сполучлива е диагностиката, терапията или операционната дейност на всеки лекар. Пациентите имат достъп до тази статистика и преценяват към кого да се насочат. Много е важно да имаш доверие на лекаря, заявяват братя Петрови. Самите те не обичат да ходят по доктори и понякога взаимно се преглеждат. Човек трябва да си харесва лекаря - може да не е много красив, но да върши работа, казват на сериозно, но с чувство за хумор.
Хобита? Двамата не само нямат странични занимания, а дори и не помислят за такива. "Когато държиш на професията си и бачкаш здраво с ум и сърце по 8-12 часа на ден, свободно време и енергия почти не ти остават - отсича хирургът. - Навремето четях много, сега предпочитам да отделям повече внимание на семейството. Давам си сметка, че минусите на моята работа рефлектират до голяма степен върху най-близките. Приятно ми е да релаксирам пред телевизора, но обичам и да се движа. В болницата не ползвам асансьор - качвам се и слизам по стълбите между първия и четвъртия етаж." Аз пък мразя да вървя пеша, заявява д-р Пламен Петров. Затова много ми допадна изследването на американските кардиолози, според което редовно тичащите хора имат по-кратък живот. С нищо не бива да се прекалява и всичко умерено е полезно. Може вместо да бягаш, да изпиеш едно питие и това да ти се отрази добре. Аз лично се разтоварвам, като играя бридж онлайн. Така отвличам вниманието си от работата и успявам да скъсам нишката с делничния ден, защото играта изисква много висока концентрация. Обичам също да пътувам в чужбина по непознати и красиви места. По възможност изключвам телефона си."
Смяна на местата
Звучи парадоксално, но в семействата на двамата доктори лекарските функции са иззети от техните съпруги. Жената на д-р Пламен Петров е историчка, а на д-р Бисер Петров - юристка. "Ние, като лекари, гледаме по-търпеливо на оплакванията на пациента, пък бил той и собственото ни дете - казва по-големият брат. - Чакаме да се развият определени симптоми, които насочват към конкретно лечение. Нашите дамите са по-дейни. Те искат веднага да се вземат мерки, да са намаже с нещо детето, за да не го боли и още днес да му мине." Направо ме изкарват без сърце понякога, оплаква се д-р Бисер Петров, баща на две дъщери. Мислел съм само за моите пациенти, а на децата не съм обръщал внимание. Жена ми все се бои от усложнения при настинка и грип. Настоява да се прегледат белите дробове. Като предложа аз да ги чуя, тя казва: "Ти си хирург. Слушаш корем, е не дробове". И се вдигаме да водим децата при колега. "За да няма семейни скандали, сме оставили жените ни да лекуват, както намерят за добре - защитава мъжката позиция д-р Пламен Петров. - Когато е необходимо обаче, действаме решително, без да питаме никого. След едно безобидно падане едната ми дъщеря се оплака, че я боли ръката. Пипнах я и усетих, че най-вероятно я счупена. Тръгнах да я водя на рентген, а жена ми не може да повярва на предположението ми - как така от едно падане, което се случва почти всеки ден. Снимката показа, че съм прав. Професионализмът си казва думата."
ТАТЯНА ЕНЕВА